Abstract:
В настоящата разработка се възразява срещу приетата теза в проблематиката за донорството, че неизразеното изрично несъгласие за даряване на органи по презумция се смята за съгласие. Няма логическо основание за такова твърдение, респ. неизразеното изрично несъгласие не означава съгласие и допускането на такава презумция е етически неоправдаемо. При наличието на пълна информационна осведоменост за правото на волеизлияние и ефективно работеща система за изразяване на личната воля се приема, че неизползвалият това си човешко право е безразличен по отношение на това дали или не след медицински установена мозъчна смърт органите му ще бъдат ползвани или не за трансплантационни цели. Ето това дава логическо и морално основание при необходимост да се приложи донорство и е сериозен аргумент в негова подкрепа, за разлика от чисто милосърдните опити то да бъде защитено от гледна точка на жизненоспасяващата му функция за реципиента.
Приемането на предпоставката за информираност по въпросите на донорството в доклада се свързва с необходимостта за мащабна дейност за търсене на начини и средства за бързото й свеждане до възможно най-голям брой хора. Това в развитие все повече ще оправдава защитаваната теза. Разгледани са някои аспекти на етически проблеми, свързани с това доколко близки родственици имат основание за решение относно дарителския статус. Принципно се допуска, че те имат морални основания за взимане на такова решение в конкретни ситуации.
В заключение направената аргументация би позволила да бъдат усъвършенствани механизмите за стимулиране донорството в Република България – задача с изключителна важност, като се има предвид актуалното му състояние.
Description:
Авторката е докторант по етика, Катедра Логика, Етика и Естетика, Философски факултет